САМОБИЧУ̀ВАМ СЕ, -аш се, несв., непрех. Книж. 1. В религията – наказвам самия себе си с физически страдания (обикн. като се удрям с бич, пръчка, камшик и под.) за извършен грях. Вярната последователка на свети Франциск Асизки не желаеше да се отклони нито от едно свое духовно задължение. Често, за да унижи и умъртви плътта си, тя се самобичуваше до кръв, безмилостно. Ф. Попова-Мутафова, ЙА, 264. Света Катерина, числяща се към ордена на доминиканците, се самобичувала три пъти дневно. Един път за своите грехове, втори път – за живите, трети път – за умрелите. ЛГ, 1938, бр. 395, 2.
2. Прен. Обвинявам самия себе си и се разкайвам за направени от мене грешки и проявени слабости. Очевидно авторът [Лермонтов] е сгъстил твърде много отрицателното у своя херой, навярно от потребност да се самобичува. М. Николов, ЛХП, 34. – Никак не е лесно да бъдеш началник, Стоиле! – Защо се самобичуваш? Работил съм на много места и съм видял всякакви началници. Ти си един изключителен генерален директор! А. Наковски, БС, 135. – Толкова усилия хвърлих в този сценарий, а чуждия опит го пропуснах. Ужасен пропуск. – Не се самобичувай, а действувай! – препоръча уважаваният от всички Васил Василев. Черемухин, ТБ, 144.